Всички се раждаме без да имаме понятие какво е „добро” и „лошо”, „правилно” и „грешно”. Свързвайки се с най-значимия обект в ранните години, а именно майката, ние започваме да усвояваме нейните ценности, а на свой ред и тези на другите хора около нас.
Всички се раждаме без да имаме понятие какво е „добро” и „лошо”, „правилно” и „грешно”. Свързвайки се с най-значимия обект в ранните години, а именно майката, ние започваме да усвояваме нейните ценности, а на свой ред и тези на другите хора около нас. Така се отдалечаваме от автентичната си същност, заменяйки всяко „искам” с „трябва” и подчинявайки се на правилата, поставени от външния свят.
Защо правим това?
Един от най-примитивните механизми, който ни помага да оцелеем още от времето на нашите предци, е нуждата от свързване и принадлежност. Когато усвоим правилата и нормите на външния свят и ги превърнем в свой вътрешен морален компас, или още „съвест”, ние ставаме част от едно защитено цяло - първо семейната система, а след това и обществото.
Колкото повече житейски опит трупаме, толкова повече разбираме, че когато не се подчиняваме на всеобщите правила, а живеем само спрямо своите автентични нужди и желания, биваме порицани и отхвърлени. Това активира страхове, свързани с оцеляването и често ни принуждава да заглушим своя вътрешен глас и да се върнем обратно към това, което е „правилно” и „редно” според външния свят, за да не изгубим правото си да принадлежим към него.
Това поражда един доживотен конфликт - да се подчиним, за да бъдем приети и в безопасност или да сме свободни, следвайки собствените си импулси, но с риск да останем сами.
Как да развием съзнанието си отвъд съвестта?
Съвестта ограничава изявата на нашето автентично Аз и възможността да се почувстваме истински осъществени в живота. Тя е „вътрешният полицай”, който ни показва пътя към това да сме „добри” родители, съпрузи, граждани, но „добри” според кого? Колкото повече се стремим да паснем към шаблона за „добро” на обществото, толкова повече се отдалечаваме от истински доброто за нас.
Истинското духовно израстване и развитие на съзнанието отвъд съвестта е възможно само когато човек има куража да излезе от тези рамки и да понесе самотата и неразбирането, които следват от противопоставянето на обществените порядки. Потискайки естествената си склонност да се подчиняваме, за да не бъдем отхвърлени, ние си даваме възможност да се свържем с автентичната си същност.
Медитацията и практиките за осъзнатост, които ни осигуряват перспективата на трети човек, ни освобождават от оковите на чуждите правила и норми. Те ни позволяват да се слеем с единството на живота и да принадлежим именно на него. Избирайки да се доверим на собствените си импулси, ние напускаме сигурното убежище на обществото и поемаме по пътя на истинското себепознание и освобождаване.
