Детството не е затворена страница от живота ни. Детето в нас продължава да живее и да носи чист и ярък спомен за миналото, недокоснат от времето. Преживяванията ни от ранното детство - дори тези, които не помним - моделират живота ни тук и сега посредством нашите реакции, емоции и избори. Опознавайки и свързвайки се с първичната и чиста енергия на детето вътре в себе си, се грижим и за възрастния Аз.

Представете си своята личност като множество натрупани във времето пластове от емоции, преживявания и убеждения. Пластовете в сърцевината, формирани най-рано, оказват много силно влияние на всеки следващ и определят посоката, в която се развиваме като личности. Именно това е вътрешното дете - частта от структурата на нашата личност, която съвместява най-ранните преживявания.

Вътрешното дете, често дълбоко скрито под защитите на възрастния Аз, въплъщава нашите най-ранни срещи с любовта, доверието, страха, изоставянето.

Например, ако сме преживели травма в детството - независимо дали поради неглижиране, насилие, загуба или незадоволени емоционални нужди - тези преживявания се запечатват в нас и оформят самовъзприятието, убежденията и поведението в живота ни в днешни дни. Детето, което не се е чувствало достойно за любовта на родителите си, често се превръща във възрастен, който се съмнява в себе си, не умее да се доверява и опитва винаги да бъде харесван и валидиран. Подобно на плочки домино, невъзможността да се засеят семената на здравословния Аз-образ в детството, води до рухване на много възможности и взаимоотношения на по-късен етап. Повече за значимостта на привързаността в ранното детство може да прочетете в статията „Привързаността - тогава и сега”.

Детските травми може да бъдат толкова дълбоко вкоренени в нас, че като възрастни да не разпознаваме съзнателно произхода им. Често не си даваме сметка, че избягваме да показваме чувствата си или опитваме да бъдем приети на всяка цена, защото действаме от позицията на нараненото дете вътре в нас. На неприетото, пренебрегнатото, изоставеното дете вътре в нас.

Когато не ги адресираме, травматичните модели се затвърждават в порочен цикъл, в който старите рани непрекъснато оформят нови преживявания.

Изцелението на вътрешното дете включва повторно свързване с болезнените ранни емоции, утвърждаването им и в крайна сметка намирането на начини за удовлетворяване на незадоволените нужди. От позицията на възрастни, ние родителстваме детето, което сме били и му осигуряваме сигурността, подкрепата и емоционалното утвърждаване, което му е липсвало. Подхранвайки Аз-детето, ние преструктурираме вътрешните пластове на личността си и освобождаваме от негативните модели Аз-възрастния, като извеждаме на повърхността тяхната същност и корени.

Първичната терапия (от англ. Primal therapy), разработена от Артур Янов през 60-те години на миналия век, е терапевтичен подход, базиран именно на идеята, че неразрешената травма от детството оформя нашите преживявания като възрастни. Той предполага, че много от нашите трудности в настоящето са емоционален остатък от незадоволени нужди в детството, пренебрегване или травма. Вярва, че при отхвърляне от грижещите се, малкото дете е неспособно да се справи с негативната емоция, поради което тя се прехвърля в несъзнаваната част от психиката и в зрелия живот често изплува на повърхността под формата на ирационални страхове, тревоги или поведения, които изглеждат непропорционални на настоящите обстоятелства.

В първичната терапия се насърчава процесът на дълбока емоционална експлорация и „отлепването“ на слоевете от защити. За разлика от други терапии, при които изследването на емоциите е бавно и постепенно, първичната терапия цели по-интензивно освобождаване - „първичен писък“ или катарзисно освобождаване на потиснатите чувства. Именно този процес представлява повторното родителстване на себе си, като осигурява достъп до вътрешното дете, неговите нужди и болки.

Първичният писък е начин най-накрая да изразим болката, страха или гнева, които вътрешното дете никога не е успяло да изрази.

Първичната терапия се гмурка в сърцето на потиснатата болка, за да ни оголи от всички защити и да достигне до автентичната сърцевина на личността ни. Тя е способ да се срещнем с вътрешното си дете и да му кажем: „Виждам те и те приемам такова, каквото си.” Връща ни към ядрото, към абсолютната автентичност, основана на това кои сме наистина, а не кои е трябвало да бъдем, за да оцелеем и да се приспособим.

Пазителят на най-ранните моменти, когато сме се чувствали закриляни и обичани или може би изгубени и пренебрегнати - най-уязвимата, и нефилтрирана част от нас - това е вътрешното дете. То незабелязано направлява това как възприемаме себе си, хората около нас, дори как се справяме с възходите и паденията в живота. Да се свържем с него означава не само да върнем лентата и да преразгледаме миналото, а да овластим себе си и да пренапишем своята история. Тази среща между настоящето и миналото ни превръща в родители на частта от нас, която завинаги ще бъде дете, за да я опознаем, приемем и обикнем.

Източници:

Hestbech, A. (2018). Reclaiming the inner child in cognitive-behavioral therapy: The complementary model of the personality. American Journal of Psychotherapy, 71(1).

Janov, A. (2015). Epigenetics and primal therapy. Activitas Nervosa Superior, 57(3), 87-100.

Скоро се връщаме