Темата за стиловете на привързаност е сред най-фундаменталните за човешката психология и развитие. В качеството на ранните връзки се крият отговорите на много въпроси, свързани с поведението, трудностите и взаимоотношенията в зрелия ни живот. Познавайки добре своето минало, ние успяваме да живеем по-пълноценно и осъзнато в настоящето и да променим хода на своето бъдеще към по-добро.

Защо се привързваме?

Теорията за стиловете на привързаност се заражда през 40-те години на миналия век, когато психоаналитикът Джон Боулби формулира наблюденията си над деца, отделени от родителите си поради военни размирици в Англия. Според тази теория, по-късно допълнена и от психолога Мери Ейнсуърт, децата се раждат с т.нар. поведенческа система на привързаност, която ги мотивира да търсят и поддържат близост с основна фигура на привързаност.

Фигурата на привързаност обикновено е основен грижещ се обект, който се идентифицира от детето като защитаващ го от заплаха, най-често майката. Следователно, търсенето на близост е вроден инстинктивен механизъм за регулиране на афекта и за оцеляване.

Поведенческата система на привързаността се основава на три важни твърдения:

Детето иска да бъде с фигурата на привързаност, особено в стресови ситуации (търсене на близост).
Детето получава комфорт и сигурност от нея (сигурна база).
Детето протестира, когато основният грижещ се е недостъпен (отделяне).

Системата на привързаност се формира на шестседмична възраст и се развива с течение на времето в зависимост от непрекъснатите реакции на фигурата на привързаност към нуждите от емоционална близост на детето. Тези реакции карат детето да развие така наречените вътрешни работни модели на себе си и другите.

Какви са стиловете на привързаност?

Сигурна привързаност

Когато децата получават постоянна грижа от откликващ възрастен, който отговаря на техните нужди, те развиват положителни вътрешни работни модели за себе си и за другите и това наричаме сигурна привързаност. Сигурно привързаните деца предпочитат да бъдат с родителите си пред други хора и непознати, но и са способни да се отделят от тях, без да се разстройват прекомерно. Те търсят утеха от родителите си, когато се страхуват и се радват да ги видят, когато се връщат след отсъствие.

Възрастните, които са били сигурно привързани в ранните години, са склонни да имат дълготрайни и стабилни връзки с надеждни партньори, защото имат позитивен вътрешен модел както за себе си, така и за другите. Те се чувстват комфортно да бъдат близки и интимни с някого и да бъдат уязвими, споделяйки своите чувства, надежди и копнежи с партньорите си. Умеят да регулират чувствата и емоциите си, да изпитват емпатия и състрадание към отсрещния и да го утешат. Не се страхуват да търсят подкрепа, когато имат нужда от такава и имат добро ниво на увереност в способностите си за справяне.

Избягваща привързаност

В някои ситуации, дори основните грижещи се фигури да присъстват физически, те по една или друга причина не съумяват да откликнат на емоционалните нужди на детето - това формира т.нар. избягваща привързаност. В този случай, детето се научава да игнорира и да потиска своите емоции и вродена необходимост от близост, за да се предпази от травматичното повтарящо се отхвърляне. Избягващо привързаните деца предпочитат самостоятелната игра и избягват контакт както с връстници, така и с възрастните около себе си. Те не се разстройват при отсъствието на родителя и не проявяват емоционална реакция при завръщането му.

Избягващо привързаните деца се превръщат в силно независими и емоционално недостъпни възрастни. Те изпитват значителен дискомфорт и неспособност да говорят за чувствата си, както и да се свързват емоционално с другите. Склонността да потискат емоциите си и да поставят на пиедестал своята независимост и лични граници, ги затруднява да формират стабилни отношения с партньор и да откликват на неговите нужди. Те имат позитивно виждане за себе си и негативно за другите.

Тревожно-амбивалентна привързаност

При този вид привързаност, родителят е неконсистентен в откликването на нуждите на детето - понякога е топъл и обгрижващ, в други ситуации е студен и незаинтересован. Това затруднява детето да възприеме родителя като сигурна база и води до тревожна несигурност дали основният грижещ се ще реагира топло или студено при нужда от емоционална подкрепа. Тревожно привързаните деца копнеят за близостта на родителя, но и го отблъскват. Реагират драматично на неговото отсъствие, а при завръщането му редуват двете крайности - изпитват ту щастие, ту яд; искат вниманието му, а след това го отблъскват.

Тези деца се превръщат във възрастни с ниска самооценка, които са убедени, че не заслужават да бъдат обгрижвани и обичани и това ги кара от една страна да жадуват за близост, а от друга - силно да се страхуват от нея. Това поражда силно прилепчиво поведение към партньора от страх, че ще бъдат изоставени и отхвърлени, характеризиращо се с постоянна нужда от неговата валидация, непрестанно внимание и трудно толериране дори на кратки раздели. Имат склонността да бъдат тревожни и да опитват да се харесат на околните на всяка цена, за да бъдат приети. Трудно регулират емоциите си, което допълнително се подхранва от силната им зависимост от околните. Те имат негативен вътрешен модел за себе си и позитивен за околните.

Дезорганизирана (страхово-избягваща) привързаност

Родителите на деца с дезорганизиран стил на привързаност обикновено имат неразрешени травми, които ги възпрепятстват да са откликващи, грижовни и емоционално топли. В детството на дезорганизирано привързаните деца често се среща история на насилие, сериозни травми, загуби и пренебрегване. В ранните им години фигурата на привързаност не е осигурявала емоционален комфорт и сигурност, а обратното - била е обект, провокиращ страх и несигурност.

В зрелите си години се превръщат във възрастни, които искат да изпитат близост, но изпитват интензивен страх да допуснат някого до себе си, защото вярват, че е неизбежно в даден момент да бъдеш наранен, разочарован и изоставен. Те виждат както себе си в негативна светлина, така и другите. Не съумяват да изградят стабилни отношения и да се доверяват, защото виждат света като едно враждебно и несигурно място, което често провокира в самите тях враждебност и агресия.

Въпреки че стилът ни на привързаност е дълбоко вкоренен в ранните ни години, това не означава, че не можем да променим влиянието му в зрелия ни живот. Установяването на моделите, които се повтарят във взаимоотношенията ни, е само първата стъпка към нашата трансформация. Чрез повишаване на своята самоосъзнатост, изследване на шаблоните вътре в нас и извеждане на убежденията ни на съзнавано ниво, можем да променим качеството на връзките в настоящето си и най-вече на най-важната връзка - тази със самите нас. Всеки от нас, независимо от миналото си, има способността да изгради един по-пълноценен живот днес и утре - такъв, в който се свързваме по-сигурно, в който общуваме по-ефективно и сме най-автентичната си версия.

Източници:

Bretherton, I. (1992). The origins of attachment theory: John Bowlby and Mary Ainsworth. Developmental Psychology, 28(5), 759-775. 10.1037/0012-1649.28.5.759.

Jones, S. (2015). Attachment Theory. In book: The International Encyclopedia of Interpersonal Communication.

Скоро се връщаме