Често чуваме, че за да бъдем обичани от другите, следва първо да обичаме себе си. Макар на теория да звучи лесно да се приемаме и да прегърнем несъвършенствата си, на практика преодоляването на бариерите пред това да да се обичаме може да се окаже голямо лично предизвикателство.

Кога започва всичко?

За да разберем отношението към самите себе си, е важно първо да се върнем назад (още към самото си раждане) и да разгледаме кога сме започнали да формираме идеята си за Аз и за отделеност от външния свят.

В първите месеци от живота си бебето не се обособява като отделно същество, тоест няма понятие за идентичност. То няма концепция за Аз, а съществува като продължение на човека, от когото е произлязло - майката. Всеки ден средата въздейства върху развитието на бебето и подкрепя зараждането на самосъзнание у него. Ден след ден бебето наблюдава света около себе си и започва да усвоява моделите в него, като от особена важност е емоционалното състояние на възрастните около него.

Последователната и топла обратна връзка от родителите не само му помага да формира базисно доверие към света, но и дава начален тласък на развитието на емпатията. Способността да разбираме чувствата на другите и да резонираме с тях е основополагаща за формирането на хармоничен Аз-образ с високо ниво на самосъзнание и има голямо отношение към приемането на собствените ни емоции. Когато сме израснали около хора, които умеят да се саморегулират и да отработват по адаптивен начин емоциите си, ние самите усвояваме това умение и полагаме основите на себеприемането, а това от своя страна е необходимо, за да се обичаме.

В началните етапи от живота все още са много слабо развити познавателните и емоционалните елементи на Аз-образа. Те се проявяват под формата на положително емоционално преживяване на собствената субективност при взаимодействие с другите. Усещането, че детето е в границите на собственото си тяло, отделно от външния свят, е зачатъка на по-нататъшното самосъзнание. Прохождането, а впоследствие и проговарянето, са поведенчески индикатори за извеждане на концепцията за Аз на следващо ниво, като спомагат самостоятелното съществуване на детето и комуникацията с външния свят.

Какво става, ако не обичаме себе си? А ако обичаме себе си?

Стъпвайки върху основата от преживявания в ранното детство и трупайки все повече житейски опит, ние опознаваме и моделираме себе си. Средата около нас и особеностите на темперамента ни предопределят по какъв начин ще се отнасяме към самите себе си и дали ще се придвижим от базова себеосъзнатост към себелюбие.

Някои хора имат склонността да са по-критични към себе си и по-трудно заобичват човека в огледалото истински. Зад това може да стои перфекционизъм, страх от провал, постоянно сравнение с по-успелите други, враждебно отношение от околния свят (особено в ранно детство), личностни особености (например повишена тревожност) и други фактори. Да не обичаме себе си не е финална присъда, с която следва да прекараме живота си, а просто етап, който можем да надградим, за да живеем пълноценно.

Липсата на любов и приемане към себе си ни възпрепятства да живеем пълноценно и може да има различни негативни последствия в емоционален и психичен план, сред които:

Трудности в изграждането на здрави взаимоотношения. Твърде пропускливите и неясни лични граници поради нестабилния Аз-образ често водят до трудности в заявяването на собствената идентичност в отношенията с околните. Има риск от попадане в отношения на насилие, прекомерна зависимост и необходимост от утвърждаване от околните или обратното - страх от отхвърляне и пълно избягване на близки отношения.
Самосаботаж. Липсата на себелюбие не позволява на човек да проявява поведение на грижа към себе си. Често се наблюдава стагнация в личностното развитие, отхвърляне на възможности за растеж, отлагане, дори злоупотреба с вещества.
Ниското самочувствие и 'самоомразата' са тясно свързани с психични трудности като депресия, тревожност и хранителни разстройства. Хората, които се борят с това да намерят пътя към това да се обичат, са по-склонни да изпитват хроничен стрес, да имат негативни мисловни модели и да чувстват безнадеждност и неадекватност.

За други хора обичта към себе си сякаш се случва леко и естествено. Те често произлизат от семейна среда на любов и приемане, обграждат се на по-късен етап с приятели и партньори, които са подкрепящи и грижовни, имат балансирана и реалистична перспектива за силните и слабите си страни и по адаптивен начин навигират препятствията в житейския си път.

Тук е важно да отбележим, че любовта към себе си не следва да се бърка с егоизъм и прекомерна себецентрираност, защото автентичната обич към нас самите не ни поставя над другите. Тя ни помага да не скланяме глава в моменти на несигурност, а да се свържем с вътрешните си ресурси за справяне в търсене на правилната следваща стъпка. Помага ни да изискваме от другите уважението, което изпитваме към самите себе си и ако не го получим, ни дава силата да си тръгнем. Здравословният егоизъм ни съхранява и ни движи напред с достойнство, уважение и увереност, без да засенчва и да потъпква другите около нас.

Как да заобичаме себе си?

Никой не избира средата, от която произхожда или стечението на някои обстоятелства в живота си. Макар всички да имаме различен старт и житейски фон, да обича себе си е възможност за абсолютно всеки човек. Как? Заобичваме себе си през неспирен процес на себеизследване и задаване на въпроси.

Според Карл Юнг, баща на аналитичната психология, втората половина от нашия живот принадлежи на процеса на индивидуация. Чрез този процес човек става цялостен и се свързва със своята вътрешна уникалност, достигайки пълна себереализация чрез съвместяване на съзнаваното и несъзнаваното. Това значи да сме открити към частите от себе си, които отричаме или за чието съществуване може би дори не подозираме. Хвърляйки светлина върху кътчетата от нашия вътрешен свят, които по една или друга причина остават в сянка, ни води към достигането, а сетне и приемането, на нас в пълната ни цялост. Да не търсим отговори на въпроси за нас самите, от които се страхуваме, означава да обичаме една непълна и манипулирана своя версия.

Колкото по-надълбоко съумеем да погледнем в самите себе си, толкова по-пълна и нюансирана става многопластовата природа на нашия Аз-образ, който неспирно се оформя с течение на живота. Поради това няма точна формула и конкретни стъпки как да започнем да обичаме себе си. Шифърът към това да станем по-приемащи, прощаващи и вярващи на себе си е различен за всички ни, защото всеки от нас е белязан от различно минало и настояще.

Процесът на експлорация на вътрешния свят, за да достигнем своята най-осъзната версия, е целта на терапевтичната работа. Макар да е необходимо всеки да измине дългия път към самия себе си сам, е незаменима подкрепата и напътствията на специалиста. Независимо от конкретните цели на терапевтичната работа, една от изходните точки е именно достигането на цялостно разбиране, приемане и утвърждаване на себе си, което е есенцията на себе-обичта.

В крайна сметка, пътят към това да заобичаме себе си истински не изисква напълно да елиминираме самокритичността си и да затворим очи за слабите си страни. Същността му е в това да намерим балансиран и състрадателен подход към самите себе си и възглед за живота, който ни позволява растеж, приемане и достигане на вътрешен мир и хармония.

Източници:

Harshad, H., & Ghosh, S. (2022). Self-love: The lesson through which all other lessons are realized. International journal of health sciences, 6(S2), 8054–8067.

Kondratiuk, M. (2020). Phenomenon of self-consciousness and its development during infancy and childhood. E3S Web of Conferences 164(5): 12017.

Скоро се връщаме